Мемоарите на една дипломирана, но безработна психоложка

                                                              (част 14)


Ееххх, живот ли е да го опишеш! Ще описвам, ще изливам, пък може и да потръгнат нещата, кой знае! Чувствам се като в някой филм, в който писателят лежерно стои замислен в своето окъпано от светлина кътче пред пишещата машина, а икономката  носи табла с ухаещо кафе, кифлички, сок и други вкусотии.

Само че икономката (в случая майка ми), виждайки, че пиша нещо много задълбочено, е решила, че се готвя я за следдипломна квалификация по психология, я нещо от тоя род, затова ми носи на дивана кафето с една яка порция вдигащ пара зелник...

Мммм, ще пада ядене!

И така, нека разкажа за една своя любовна неволя, която трая няколко години. Е, то вярно, че повече са все по толкова и все завършват зле, но вече уважаемия читател е наясно кой е причината.

Когато бях на 17-18 години, ходех редовно в селската дискотека със С. Хлапашка ни работа, по цяла нощ на дансинга се вихрехме. Всъщност причината да ходим всяка събота вечер там и да си тръгваме към 5 сутринта беше, че аз бях лудо, болно влюбена в диджея. Той беше един русоляв красавец – висок, слаб, леко блед, но не знам защо, имаше нещо хищно в муцуната и това адски ме привличаше.

Тъпата С. се опитваше да проявява разбиране, но всъщност не можеше да проумее какво намирам в този тип, особено, след като на село се говореха няколко неща за него: първо, че е гей, второ, че за прикритие на първото „ходеше” с едно огромно като бъчва женище, на което викаха „голямата мечка” (имаше и по-малка сестра – малката мечка, същите габарити),  трето, той беше пълен алкохолик, четвърто, доста се говореше, че е и наркоман. Аз самата често го срещах на Централна гара в София да виси с циганите по разни мръсни капанчета и кафенета.

Но...любовта е сляпа. Колкото повече ми говореше С., че това момче не е за мен, толкова по-луда бях по него. Съзнанието ми рисуваше розови краски за общото ни бъдеще с него. Обаче за мой лош късмет (както винаги, когато С. беше наблизо), моят любим не ми обръщаше капка внимание или поне не открито. Аз знаех, усещах, че вътрешно той е влюбен в мен също толкова дълбоко, колкото и аз в него, но не искаше да го показва от деликатност, пък и да не обижда оня бивол-мечка, дето му висеше на пулта в дискотеката всяка вечер и му купуваше водка след водка, за да държи вниманието му. Какво внимание? Той така се оливаше, че скоро ставаше почти неадекватен. Най-редовно го биеха местните бабаити, защото отказваше да им пуска любимите чалга-песни. Даже по едно време реших, че обича да го потупват, защото ги предизвикваше. Пък и имаше едни странни белези по ръцете като от гасени цигари.......

Е, за мен нищо нямаше значение – само неговия бегъл поглед, премрежен от любов (не от водката, разбира се). Танцувах за него, обличах се възможно най-секси. И така – почти 2 години боледувах за него, но не станаха нещата.

Даже веднъж ядох бой от едни момичета, защото явно ми завиждаха, че той ме обича, а едната го харесваше. Явно беше уловила влюбения поглед на диджея, отправен към мен, а аз я изгледах победоносно и високомерно. Тръгнахме си със С., а тези мръсни побойнички тръгнаха след нас и настана едно....не ми се разправя! Оная овца С. и тя го отнесе, защото тръгна да ни разтървава и да ме защитава. Е, разминахме се с драскотини и уплаха само, обаче С. ми три сол на главата после сума време. Заради високомерието ми, заради предизвикателния ми поглед и манията ми по „това леке”, както нарече любимия ми, се било стигнало до тук – да изпаднем до там да се бием със селските моми-терористки! После цяло село говореше за нас, разправяхме се с полиция, нищо не им направиха, разбира се!

Повече С. не пожела да ме придружи до дискотеката, пък и нямаше смисъл да ям бой за човек, който очевидно се страхува да даде воля на чувствата си към мен. Майната му!

Поревах за него още някой месец, пък се появи ново завоевание на хоризонта и мъката ми премина!

Оффф, все така става с мъжете – или са страхливци, или са мухльовци, дето стават на подлоги за мен, та да ги мачкам, или пък са скръндзи, дето не искат нищо да ми купят, никаде не ме водят, не ми подаряват подаръци....Ебаси гадния късмет!

Ама аз ще й разкажа играта на оная кучка....

Като казах скръндзи, та се сетих за бившия си – този, дето исках да го газя с колата. Онзи, с апартамента, дето ме изгони най-позорно. В началото на връзката ни мислех, че сам ще се сеща да ми купува готини подаръци: я бельо Ла Перла, я дрешки от Витошка, я скъпи по 300-400 лв обувки, я готини парфюми..... И като не се сещаше, аз започнах директно да му заявявам какво точно искам и че той, ако се смята за мъж на място, трябва да ми подарява точно, каквото искам, за да демострираме стандарт-лукс!

А той, стисльото, дето все ревеше, че няма пари да ме издържа и да ми купува скъпи неща, да вземе за един рожден ден да ми подари един парфюм Бърбъри, ама тестер!  Аз в началото му надух главата за тоя парфюм, даже го водих до магазина за селективна парфюмерия, да му го покажа. 100 мл струваха някакви си 150 лв. Той орева света, че в момента бил затруднен, че плащал кредит, че в София трудно живеел само със заплатата си и какво ли още не. Последва див скандал, нарекох го мухъл и нищожество, че не може свестен подарък да подари за рождения ден на жената, която се жертва за него ден и нощ. Няколко дни се цупих, вдигах скандали.

Дойде рождения ден и аз с нетърпение чаках подаръка. Като видях парфюма, ми прималя от кеф, отдъхнах си, че имам скъпоценното шишенце в ръцете си. В следващия миг видях нещо, от което замръзнах – на него пишеше „тестер”. Идваше ми да го ударя с шишето по главата – купил ми тестера, моля ти се! Щото го е спазарил за някакви си 50 -60 лв сигурно! Но....помислих малко и приех подаръка без да кажа гък, защото това все пак си бяха 100 мл Бърбъри – струваше си да преглътна унижението да ползвам тестер. Приятелките ми нямаше да знаят. Щях да им кажа, че е оригинал.

Обаче С. видя тестера. Дойде до нас след рождения ми ден да ми подари и тя нещо, щото на самия ден аз си бях с гаджето и не съм канила никой друг. Не помня какво ми подари тя, защото аз евтини подаръци не помня, особено от нея! То нейните всичките са евтини. С. за приятелката си се стиска, разбира се.

Аз й се похвалих: „Муци, гаджето ми подари Бърбъри и то 100 мл”. Тя се усмихна лицемерно и поиска да го види, да го помирише. Ето тук сгафих, не бях подготвена да излъжа, че съм го забравила в апартамента му и...нямаше как, показах й го. Тя забеляза, но нищо не каза.

Аз тогава се разревах с глас: „Погледни го, моля ти се, купил ми е тестееееееррр”. Хлипах неудържимо, а тя ме успокояваше, че вероятно не е имал пари в момента, а е искал да ме зарадва, като ми купи това, което съм искала. Аз чак се ядосах – не исках да ме успокоява, а заедно да го оплюем, за да ми олекне. Забълвах срещу него, а тя тогава ме контрира, че щом достойнството ми не приемало тестер, вместо оригинал, защо съм приела подаръка? Запецнах от злоба, щото тя явно беше срещу мен и вместо да плюе по тоя изрод, заедно с мен, тя ме нападаше. Ами приех го, защото исках да имам парфюм, ма гъско, защо иначе? Не можех сама да си купя, той трябваше да ми купи, ей затова! Обаче исках скъпо, оригинал, не исках менте, не исках втора употреба, ма глупачко такава!  Е, не й го казах това, а само заревах още по-силно и се затръшках на леглото. Тя пак ме зауспокоява.

А този същия господинчо, дето си позволи да ми купи тестер, сякаш съм някаква и аз втора употреба жена, за една Нова година пак ми поднесе разочарование, вместо готин подарък. Очаквах или красиво скъпо бельо, или нещо друго, но задължително скъпо – бижу, чанта...има какво да се подари на една добре поддържана, поставена на пиедестал любима, нали? Той, глупака, да вземе да ми подари....чаши! Представя ли си уважаемия читател какъв безпаметен, непреодолим ужас ме обзе? Комплект чаши за шампанско с някакво изчанчено столче! От къде тръгнаха нещата?  Разглеждайки едно списание за интериор, видях едни скъпи италиански чаши. Много фенски, ама бива ако целия ти апартамент е подреден със луксозни мебели и всичко останало....

Подметнах, че ми харесват и ще ми е кеф да си пием шампанското с такива чаши. Оригиналите, естествено. Но той взел, че видял подобни ментета в Метро и ми купил един сервиз, ей така, да си пия в него! Ебаси идиота! И как не му ги потроших в главата тогава, още не мога да разбера! А трябваше. После пак рев, пак скандали......

Оох, ами какво да правя като обичам лукса? То и други го обичат, но все пак не всеки е роден да живее в лукс. Аз го усещам, аз умея да му се радвам, да се държа луксозно, да се обличам луксозно, да съм луксозно грациозно лежерно изтънчена......

Но все ще се намери някой, който да ме дърпа надолу и да ми пречи, да ми разваля настроението най-малко.

Ето например, един ден виждам в забутан магазин (ама не в центъра, а в крайните квартали) много готини дрехи – маркови, но явно по-стари модели, сега вече масово ги наричат аутлети. Винаги си намирам страхотни неща в тези малки „острови на съкровищата”... Ровя из закачалките и изведнъж виждам от вътрешната страна, на хастара на едно велурено мъжко яке, изписана емблемата YSL – ама тези, преплетените букви на марката Ив Сен Лоран.

Сърцето ми се качи в гърлото от вълнение – тук, на майна си райна, забито в други дрехи, да намеря яке на този велик дизайнер. Е, вярно, че мъжко и леко захабен вид имаше, но явно това беше ефекта, де – нарочно състарен вид да има!

Дадох 70 лв за него, веднага го купих. Облякох го, навих малко ръкавите, обаче бях щастлива. Карам към село, отивам веднага при С. да й се похваля с покупката.

Тя ме гледа, аз се врътнах като манекен, ухилена до уши, а тя веднага ме поля със студена вода:

„Какво е това, муци, някое старо яке на баща ти ли е? Не помня да съм го виждала преди...”

Заковах се на място и я изгледах злобно. Ама какво разбира тя, гъската, от маркови облекла.

„Не, процедих през зъби, не е старото яке на баща ми, а виж (отметнах да види отвътре), това е Ив Сен Лоран!!!”

Този път тя занемя. Пипна якето, дръпна се и замълча. Вече я гледах хем победоносно, хем четях завистта й, хем ми стана жал за бедната селянка.

Обаче тя със загрижен поглед ме попита: „Ти колко пари даде за това яке?” Отговорих й, че съм дала 100 лв, ей така, за тежест.

В следващия момент ме срази: „Миличка, това яке е втора употреба и не е оригинал, а менте, на което са сложили само етикет, изпринтен в Турция или кой знае къде. Ив Сен Лоран не е правил никога такава долнопробна конфекция, миличка, а пък и мъжко яке.....Съжалявам, обаче дори да е правил и това да е от някоя негова колекция от 80-те години, като гледам, якето ще е уникат, ще е vintage, ще го продават на търг и няма да струва 100 лв, а ще струва хиляди евро, разбираш ли? Минали са те. Защо не ми се обади преди да го купиш?”

Слепоочията ми щяха да се пръснат. Признах, че съм дала 70 лв, но вече знаех, че и толкова не е струвало проклетото яке.

Дадох го на баща ми да си го носи есенно време, като ходи да работи нещо из двора или да поправя колата. Нямам си късмет и това е!