В "Стани богат" май имаше една фраза - Обади се на приятел.
А пък моето стана "Отърви се от приятел". За тези, които се чудят какво искам да каже, ето:
През последните 2-3 години успях да се освободя от няколко „приятелки” и екс-гадже. И се почувствах невероятно добре. Преди това не съм предполагала колко ме натоварва общуването с хора, които не са нито искрени с теб, нито са положително настроени, нито ги интересува живота ми, чувствата ми. Бях се превърнала в удобната и желана от мнозина комбинация „кошче за душевни отпадъци” + „вярна помощница и приятелка за всичко” + „никога не казвам НЕ на приятел”. Както може би се досеща уважаемият читател, потърпевша отвсякъде се оказваше моя милост и то в толкова много ситуации, че само някои са останали в съзнанието ми, защото са граничели почти с бруталност, а най-малкото са били демонстрация на неуважение към мен.
Не отведнъж, но постепенно успях да премахна от живота си тези „приятели/ки”.
Разкарах гаджето, с което имахме твърде дългогодишна, но, уви, безплодна връзка – от тези, които ти оставят горчив вкус в устата и те карат да си казваш след време „Ама че глупачка бях, сама съм си виновна, не е луд този, дето я яде баницата, а този, който му я дава.”. Когато най-накрая осъзнах това, в което всички отстрани ме убеждаха безуспешно от години, го срязах най-безцеремонно „Баста! Чупката!”. С него си заминаха и роднините му, които много ме „обичаха”, но само докато бях с тяхното момче (Естествено, то пък и какво друго да се очаква...).
Изясни ми се, че съм се сложила сама в роля, която не ми харесва и не ме е правела щастлива. Бях тимуровец, секретарка, душеприказчик, лично такси, балансьор-звероукротител – миротворец в семейната война на родата му, кредитор (не лихвар, разбира се), представително лице за пред приятелите и външния свят.... Та докато съчетавах тези невероятни достойнства и гледах с обожание своя приятел, защото розовите очила се бяха срастнали с лицето ми, бях идеалната кандидат-снаха в това семейство. Обаче толкова дълго време бях кандидат, че накрая ми писна и се отказах да бъда снаха, а най-малко пък исках да съм идеалната такава. И се освободих....
Полетях, олекна ми, разхубавих се, живееше ми се...Даже тръгнах на аеробика!!! Чудо невиждано! Както става в такива моменти, намерих нова любов! Бях и продължавам да съм много щастлива!
Тази раздяла ми „повлече крак”. Само след няколко месеца моята най-добра приятелка, с която се познавахме от първи клас, общо от 22 години, и заради чиито проблеми не съм спяла по цели нощи от притеснение и мисли, спря да контактува с мен. Когато след приличен период за размисъл я попитах какъв е проблема между нас, тя избълва дълго стаяваната в себе си омраза, ненавист и злоба срещу мен, придружени с невероятни обиди, цинизми и клетви, сигурно предизвикани от несдържан гняв и завист.
В началото бях шокирана и не можех да повярвам. Като смелих информацията, направо се разболях. Не ми се ядеше, не ми се спеше, мислех само за ужасните думите, които чух от нейната уста. За това говорех по цял ден. Досадих на всички. Това си е все едно развод между съпрузи, които са имали дългогодишен брак – 22 години. Накрая осъзнах случващото се и поговорката „Всяко зло за добро” ми се видя толкова подходяща за случая, че всичката горчилка в душата ми от несправедливите й укори, изчезна. Приятелката ми, която често пъти беше злоупотребявала с факта, че не можех да й кажа НЕ, ме отърва от себе си и ми стана още по-леко. Също като с бившото ми гадже, очевидно отношенията ни са били еднопосочни: единият дава, другият получава. Много често даващият е щастлив да види получаващия щастлив, а получаващият от своя страна взима, каквото му се даде и трупа неуважение, грубост, пренебрежение и дори ненавист към даващия. Може би, защото е огорчен, унизен от факта, че се намира в състояние, в което да търси и иска. Но често това състояние му е угодно. Получаващият е доволен, че успява да получава, без да дава. Няма нужда да се заблуждаваме с разни илюзии за благодарност.
Освен това разкарах още една „приятелка” – К., тя пък от студентските години. Тук вече беше интересно! Една случка, нейно злощастно гостуване у дома, ме отврати и накара да не я потърся над 2 години. Наскоро тя започна пак да ми досажда с молби да се видим на кафе и все от този род...Не знам защо е този интерес!
Докато бяхме студентки, си ходехме на гости за по 1-2 дни. Аз не прекалявах с гостуването, защото тя живееше в апартамент с родителите си и не исках да я притеснявам, защото беше тясно. Преспивах максимум по една нощ и на другата сутрин си тръгвах. Тя оставаше и по-дълго у дома, защото живея в къща и е по-широко. Няма лошо! Беше ни приятно да си бъбрим с часове за какво ли не. Темите нямаха край, пасвахме си като характери. Тя се държеше мило, беше земна и добродушна. Хареса брат ми и поведението й очевидно целеше да го впечатли, но най-вече със способности на домакиня: когато ми гостуваше, носеше например домашен кекс, втурваше се да мие чинии и да пържи картофи...
Брат ми е ярък представител на зодия Телец – обожава семейния уют, богатата трапеза, жената да готви вкусни манджи и да е земна, усмихната и мила. Но заедно с това, Телецът е ценител на женската красота и финес. Сигурно затова той не хареса К. като жена. Просто тя не го привличаше и това бързо пролича. На всичкото отгоре я смяташе за престорена, за лицемерка. Напразни се оказаха усилията й и когато го разбра най-сетне, К. просто спря да ме кани така често на гости и спря да идва у дома. За брат ми това беше потвърждение за лицемерието й. А пък на мен ми беше жал за нея, защото не беше лош човек. Затова я оставих на мира. Защо трябваше да я притеснявам с присъствието си и вниманието си, ако тя не го искаше? В резултат контактите ни толкова оредяха, че се свеждаха до няколко телефонни разговора и виждане на кафе или рожден ден веднъж в годината. Е, не бих казала, че това показва особена близост между приятелки, нали?!?
С течение на времето всяка от нас двете си заживя своя живот, взаимният ни интерес се позагуби, вече нямаше какво толкова да си кажем. А пък не обичам формалните разговори и избягвам да ги водя.
След година пауза К. неочаквано се изтърси у дома. Ходила с приятели някъде и пътьом спряла да ме види за няколко минути. Посрещнах я, поканих и приятелите й, но те бързали, та визитата наистина се оказа само 5 минути. Достатъчно, за да ми каже, че в близките 4 почивни дни (бяха някакви празници, заедно със събота и неделя), тя възнамерява да ми гостува, защото, цитирам „обожавала да излиза от София”, а аз живея извън големия град, на чисто, спокойно място, далеч от шума. Затова ще й е много приятно да си изкара няколко дни на чист въздух и да се поотпусне. След това изявление тя ме разцелува за довиждане и си тръгна също толкова бързо, колкото изненадващо се появи. Аз не успях да кажа и дума.
Занемях. Сума ти време седях с полуотворена уста и поглед на шизофреник, натъпкан с успокоителни. Ошашавеният ми мозък май току-що беше регистрирал съобщение за намерението й да изкара приятна почивка в безплатен хотел, т.е. дома на родителите ми. Къде всъщност беше въпросът? Не би ли трябвало като искаш да се самопоканиш (колкото и невъзпитано да е по принцип), поне първо да попиташ хотелиера-балък дали случайно няма някакви свои планове за предстоящите 4 почивни дни? И все ми се струваше, че точно този въпрос ми се беше изплъзнал. Ама като се поокопитих, осъзнах, че въпрос изобщо не е имало. Било е съобщение, съдържащо любезен императив. Почувствах се като английски иконом, стърчащ и безмълвен, на който господарката – лейди Еди коя си, е заповядала с възпитан и деликатен, но не търпящ възражение тон, да сервира в розовия салон свещения следобеден чай и кейк, обаче за 50 души гости. Веднага!
Обаче тук не е Англия, аз не съм верен иконом и реших, че няма да отговоря на това предизвикателство с чинното „Йес, милейди!”.
След като ми попремина състоянието на потрес, реакциите ми се възвърнаха и аз се ядосах не на шега. Докога щяха да ме мислях за идиотка? Отговорът дойде от само себе си – докато го позволявах. Само че не беше толкова лесно да действам, колкото да си го кажа. Лечението от болестта „не мога да откажа на приятел” е продължително и тежко, често с рецидиви. Но бях твърдо решена да се излекувам.
Затова след като възмутено разказах на семейството си за самопоканата на К. и обсъдихме стратегията за действие, вечерта й се обадих по телефона. Казах й с любезен тон, че през почивните дни възнамеряваме да пътуваме до селото на майка ми и ще се приберем у дома в неделя вечерта. От другата страна последва мълчание няколко секунди, след което една тежка въздишка и почти изплакване: „Ееех, а аз толкова исках да се видим, от колко време не сме се виждали, домъчняло ми е за теб!” Олеле, брат ми е бил прав – ама че лицемерие! Сега пък й било мъчно за мен! Изведнъж ми просветна, че К. си е наумила твърдо, че ще-ми-го-сту-ва!!! Пък каквото ще да става! (споменах ли, че тя е зодия Овен?!?) Независимо кога и за колко време, тя щеше да дойде. Ако аз не я вземех с колата си, да я закарам у нас за почивните дни, тя беше в състояние без предупреждение да дойде с влак, автобус или каквото се движи към нейната заветна цел – моят роден дом!
Осъзнала нелекото положение, в което се намирах, аз взех решението да я поканя още в края на следващата седмица, за да й мине пустия мерак, да дойде и после да ме остави на мира. И се сетих, че имам малко късмет – следващата събота отработвахме този петък, в който трябваше да почиваме, заради празниците. Кеф! Обясних й, че ако иска, може да дойде следващата събота и да я закарам директно на работа в понеделник сутрин. Виждах, усещах как тя се нацупи от другата страна на линията, съзнавайки, че престоят й ще е доста по-кратък от очакваното. Съгласи се с тъга в гласа, но настоя да я взема с колата си след работа в събота.
Дойде заветният ден. Тя се метна в колата, разцелува ме и запътувахме към вкъщи. Освен дамската си чанта, К. държеше и един немалък сак, който да си призная, ме озадачи и доста притесни. Но какво можеш да направя? Така и не разбрах какво носеше в тоя сак....
Пристигаме у дома. Нямаше никой. Но имаше бележка на масата, от която разбрах, че нашите, заедно с брат ми, снаха ми (брат ми междувременно се ожени, имаше дете и второ беше на път) и малкия отишли на гости и щели да се приберат по-късно. Сервирах обилна вечеря. Но гостенката поиска да пие вино. И тай като знаеше, че родителите ми имат магазин за храни и напитки, ме помоли да донеса от там 1 бутилка. Нищо де, нали ми е на гости. Пък и кой ми е крив, че не пия и не се сещам да предложа на гостенката алкохол? Как може да съм толкова недосетлива и невъзпитана?!? Сетих се, че баща ми има домашно червено вино в бутилка от 1 литър. Донесох я, а приятелката ми не отказа, напротив, зарадва й се, защото беше домашно, значи не е менте! И го изпи с вечерята си, състояща се от 2 порции от по 3 зелеви сарми с ориз и кайма, гарнирани с царска туршия и няколко филии хляб. Пардон, излъгах! С вечерята изпи почти всичкото вино. Остана колкото за 1 чашка, но за да не го изхвърля случайно, тя реши да си го сипе в чашката и да си го качи в моята стая, където с нея щяхме да спим.
Между другото нашите се върнаха и бяха видимо озадачени от празната винена бутилка и още 2 факта: К. ги поздрави едва-едва и почти не проговори нищо, а освен това не се беше сетила да донесе дори 1 вафла или например банан за малкия. Тя вече знаеше, че у дома има малко дете. Мен майка ми ме е научила, че в чужда къща, на гости не се ходи с празни ръце, особено ако има дребосък. Моята приятелка явно си беше оставила маниерите у дома. А преди, както споменах, носеше домашно приготвен от нея кекс, но тогава и брат ми беше свободен....ех, други времена бяха.....Както и да е, това беше най-малкия проблем!
Легнахме си и по стар наш обичай започнахме да си говорим по пижами. Е, да, ама старата ни приказка за гаджетата, за женските ни работи, не вървеше вече така, както преди години. Тя беше видимо отегчена, гледаше в телевизора, допиваше си виното в леглото и трябваше аз да й тегля думите с ченгел от устата. Защо беше дошла, след като вече не й беше интересно да общува с мен, да споделя, да си говорим за какво ли не? Ясно! За да не е вкъщи, да не гледа обичайните четири стени и познатите физиономии, а пък у нас се яде „на корем” каквото ти душа поиска (нали магазина си е наш и ни е под носа). В това се убедих и на другия ден.
През нощта почти не можех да спя, защото госпожицата през цялото време имаше киселини от огромното количество храна, което погълна, в комбинация с 1 литър тежко червено вино, така че неприятните физиологични звуци, познати като оригване, бяха непоносими. Предлагах лекарства, сода, но не...нямало нужда. Щяла и така да се оправи. Само се оплака, че била доста напълняла от едни хапчета, дето пиела – хормонални, а и някакви успокоителни?!? Страшна комбинация! Гарнирана с алкохол! Моме, викам си, тия сланинки не ще да са само от хаповете, ами и от лакомията....
Следващият ден мина вяло, почти без разговори, а по-скоро в гледане на филми, дремене по диваните и отклоняване на поканите ми за разходка. Дойде вечерта. Бяхме канени на вечеря при баба ми, с която живеем в един двор. Отиваме с гостенката и тя шашна всички присъстващи с невероятния си апетит към храна и към ракийка, която баща ми сипваше в чашката й след всяко „Наздраве!”. Защо ли? Ами защото след всяко чукване на чашите нейната беше празна. Ей така – хоп, на екс. В нашия дом жените не пият, а мъжете изпиват по чашка-две за аперитив и с това се приключва. Сигурно затова на всички ни се стори доста озадачаващо и неприятно млада трийсетина годишна жена да обръща чашките като руснак (да ме прощават руснаците, но е факт). Четях в очите им: „Какво става, тя преди май не беше такава...”.
След като хапнахме обилно, аз й предложих да се качваме в нашата къща. Все пак вечерята беше приключила, пък и баба ми си ляга по-рано. Но К. сякаш не ме чуваше. Гледаше си кротко телевизия и не ми обърна внимание. Подканих я пак, но без резултат – май бях невидима, призрак. Млъкнах си сконфузно. Обаче точно след минута ми стана ясно защо е това поведение – майка ми беше донесла торта, а беше забравила да я сервира. Тортата си стоеше на един шкаф, а никой не се сети да я нареже. Изведнъж майка ми скочи: „И-и-их, забравих тортата! Стойте, деца, има десерт!”.
Ето това беше чакала моята гостенка. Хапна си голямо парче торта, след това с усмивка сама пожела „Лека нощ” на всички и се изнесохме от дома на баба ми.
Не можех да я позная. Беше се превърнала в една плюскаща, впиянчена свиня, която се интересуваше само от себе си и от наличното на масата и в бутилката. Бях отвратена и не ми се говореше. То нямаше и нужда, защото и тя не говореше много. Пак в леглата, пак по пижами. По едно време ми заразказва за това и онова гадже. Имало и някакъв тип, дето не го харесвала особено, обаче като за отвреме-навреме ставал. И към 12 часа ето ти го, същият тип звъни по телефона й. Прибирал се с колата си от някъде и се оказа, че след 15 минути щял да мине точно от там, където аз живея. Брейй, какъв късмет за нея! А пък и за мен.
К. се уговори той да я вземе от нас, скочи, облече се набързо, пожела ми лека нощ, аз я изпратих на улицата, човекът мина с колата, качи я и запрашиха към София, без дори приятелката ми да каже едно „Довиждане” на моите родители, както според мен е редно, ако си поне малко възпитан човек. Изниза се като престъпник от къщата им и повече нито се обади, нито се вясна. И слава Богу.
От тогава минаха 2 години и половина, аз не я потърсих. Тя мен – също. Сигурно е останала недоволна от услугите на „безплатния хотел”. Не знам, а и не съм я питала.
И ето ти я сега - търси ме пак, кани ме да се видим на кафе, щото пак „много й е домъчняло за мен”. Но аз не се връзвам вече на тези номерца.
Сигурно ще си каже някой, че съм негостоприемна и как мога така да говоря за приятелката си....
Ами ей така, мога! И не само мога, ами и се постарах да се отърва от такива пишман-приятелки. Сега се чувствам много по-добре. Предпочитам да нямам приятелки, ако ще са от този сорт. А вие?
Какво да ти кажа - аз точно реша, че ми е дошъл акъла най-накрая и завъдя някаква такава "приятелка". Привличам ги явно. В известен смисъл даже съм се примирила.
Приятен ден на всички! Весели празници!
25.04.2008 15:35
Иначе казано - не позволявай хората да се гаврят с теб, това не са приятели, а пиявици - пак е с "п", но по-различно. Късмет с истинските приятели!
но пък хубавото на освобождаването от старите приятели е, че всеки един го заместват поне трима нови.
:)
поздрави и не се връзвай на тези, от които постепенно се освобождаваш:)
Най-хубавото за мен, след като се отървах от куп негативни хора, беше да направя една равносметка за себе си: кой наистина ми е скъп, ценен, кои са ми близките хора и за кой си заслужава да се раздавам. За сега това са: родителите ми, мъжа ми, брат ми с неговото семейство, най-близките ми роднини (баба, леля и т.н.), а също и родителите на мъжа ми. Чак след това идват малкото останали приятели. Не мисля, че има нещо лошо в това те да са накрая, за мен беше полезно да степенувам отношенията си с хората и да съм наясно с приоритетите си. Поздрави и на теб!
