От известно време имам проблем в работата си - усещам как мотивацията ми бавно, но сигурно си отива. Винаги ми е било малко странна тая птица "мотивационното писмо" при кандидатстване за някоя длъжност. Но като се замисля, без мотивация нищо не става. Включително и извън работното място. Например, трябва да съм мотивирана, за да сготвя нещо вкусно на мъжа си - именно, за да е вкусно, а не правено по задължение и за боклука. Слава Богу, той умее да ме мотивира :)))

Но отскоро чувствам, че не съм така мотивирана да си върша работата добре и с хъс, както преди 2 години, започвайки в същата фирма. 

Тук е пълно със стари кадри, тоест такива, на които трудовият стаж е преминал само и единствено в тази фирма. Срастнали са се като че са вековни дъбове. Уважавам професионалистите, врели и кипели дълги години във всякакви ситуации. Освен това не смятам, че на 45-50 години си за изхвърляне. Обаче назадничавите порядки, които в повечето случаи вървят ръка за ръка с опита, стажа и застояването на едно място, дърпат назад целия екип.  Резултатите куцат, намаляват, вместо да се подобряват при наличието на млади хора в същия този екип.  Младите нямат опита на годините, но имат свежи идеи, носят амбиция да успеят, нахъсани са, мотивирани са и най-вече им се работи.

Работя в отдел "Продажби" на нашата фирма. Когато дойдох тук, ми се работеше.  Сърбяха ме ръцете да грабна сутрин телефонната слушалка. Радвах се на всеки спечелен клиент. Усещах го като лично постижение, макар и с общите усилия от страна на всички колеги по веригата, които предлагат определената услуга, за която е специализирана фирмата ни. Това ми носеше дълго време удовлетворение и си затварях очите пред не особено високата заплата. Е, би било добре заплатата да се увеличаваше периодично, което така или иначе не се случва. Застопори се на едно постоянно ниво и вече не виждам съществен финансов стимул да работя повече и по-успешно. 
Трудно си смянам работата. Много се колебая, преди да напусна една фирма. Търся дълбоки вътрешни причини да го направя и не винаги заплащането е водещо, макар и да не е никак маловажно. Много държа с хората, с които работя, да мислим по сходен начин, да сме "на една вълна". 

За съжаление още от началото усетих разделението на "младите" и "по-опитните", което всъщност ще рече по-старите (и на години, и на стаж във фирмата и въобще в тази сфера на дейност). Повечето от младите искат да възродят фирмата, да я направят печеливша, да я променят. Първото, което се опитват да направят, постъпвайки тук, е да внесат нови идеи как да се работи, с цел подобрение и улеснение на работата. И тук следва първия отпор на "по-старите":

"Те, младите, не могат нас да ни учат! Ние толкова години сме работили по този начин и сме си вземали заплатите, а те сега се опитват да ни затормозяват с разните там компютърни програми, с някакво ново отношение към клиентите, с изисквания за нов стил на работа, за по-бързи реакции, за повече контакти с партньори.....Защо да се променяме? Няма смисъл, нали ни остават няколко годинки до пенсия? 
А дори да не се предвижда скоро пенсиониране, толкова е приятно да работиш ей така, лека-полека, горе-долу, колкото да има някакъв резултат и да не сме на дъното, и като дойде края на работното време, да си тръгнеш пръв за вкъщи, а накрая на месеца да си вземеш заплатката, съответстваща на също толкова работа, колкото си свършил? "

Е, да, но младите бягат от фирмата максимум след година. Идват, опитват да се адаптират и да бъдат в същото време ефективни, да се проявят, но като "ударят на камък" няколко пъти и не срещат разбиране, си тръгват. Търсят нови полета за изява и никой не би трябвало да ги вини. 

Шефовете на фирмата (мениджъри, не собственици) също са млади хора. И те се чудят защо ли се махат другите млади от тук. Но кой знае, може би не се чудят, ами знаят защо. Вероятно преди напълно да е потънал кораба, те също ще напуснат. За сега са сложени да управляват прогнилото корито и ако е възможно, да го повъзстановят. Но с непукистка политика, толерираща "старите", на които им липсва желание за работа, коритото ще потъне, няма как иначе в тая безмилостна конкуренция на пазара.

Но да се върна на моя проблем. 
Аз създавам работа на другите колеги. Търся нови клиенти, омайвам ги, рекламирам им нашите услуги, обяснявам им колко сме добри в работата си и че може винаги да разчитат на нас. Клиентът решава да пробва. Отправя запитване към нас. Аз от своя страна го възлагам като задача на другите колеги. (всеки с неговите си задачи, тук разпределението е ясно, макар че уж целта е обща). И тук вече идва моментът, който ме кара да се чувствам разочарована и ми става все по-неприятно да работя с немотивирани хора от екипа (ако може така да се нарече събраната преди години група). 
Първо ми се отговаря с дежурното: Ооо, това не може да стане, абсурд, не можем да направим тази услуга! Тц! Ако пък стане, ще е много скъпо.
Аз настоявам, че е възможно. Имам предимството, че в предишната фирма, в която работех, заемах същата длъжност, каквато имат колегите, натоварени със задачата. Няма как да не може. Просто знам, че може, защото и аз съм го правила преди време. И то успешно, макар да ми е коствало доста труд, време, нерви и жестоко натоварване - все неща, които очевидно колегите тук искат да си спестят, ако е възможно. Е, аз съм упорита и повтарям, че може, докато ми обещаят, че поне ще опитат.

Чакам резултат. Аз трябва да съм в течение какво е отговорено на клиента, дали е доволен, ще направим ли сделката, дали всичко е наред.  Трябваха ми почти 2 години  усилия и също натиск от страна на прекия началник на колегите, за да започнат да ме уведомяват как вървят нещата. 

Обичайно ми се отговаря: Изпратих оферта на клиента. 
Питам: Той одобри ли я? Ще правим ли сделката?
Отговор: Амиии, не попитах. Питай ти, нали и без друго се чуваш с него...

Вече почвам да се дразня, но още се сдържам, защото не обичам конфликтите, пък и гледам да се свърши работата. Обаждам се отново на клиента, а той почти ме праща по дяволите. Нашата цена за услугата била сред най-високите, които е получил от конкуренцията. Хапя език и го уговарям пак да се обърне към нас следващия път, може пък тогава да сме по-добри..... Най-често не го прави.

Уведомявам "постаралите се" колеги за негативния резултат, а от там се възкликва почти весело: Ха, много важно, като не е този, друг ще е! Да си гледа работата! 

Тук вече ставам лоша, защото ако колегата Х си беше гледал добре работата, тази на клиента щеше да бъде възложена на нас и фирмата ни щеше да печели от това. 
След подобни непукистки отговори решавам, че ще променям света към по-добро, а най-малкото - ще променя старите соц-порядки на лелите в съседната стая.  Говоря с прекия им началник - млада и доста амбициозна дама. Тя поне стяга колектива здраво. Странно, млада е, обаче всички имат респект от нея. И добре, че е тя. Иначе ще са хептен разпасана команда! Сядаме, разискваме с нея надълго и широко бъдещата работа, възможностите за подобряване стила на работа. Тя се опитва да въведе промени. Но резултат почти няма. Защо ли? Защото лелите нямат желание за промяна. За тях тя е противопоказна. И не си правят труд, защото знаят, че политиката на фирмата няма да позволи някоя от тях да бъде изхвърлена няколко години преди пенсия, заради ниски резултати и несправяне. Даже се обиждат, че някой младок си позволява да постави под съмнение мухлясалия им "професионализъм", според който "клиента е оня, на който трябва за момента да вземем парите, без да сме свършили качествено работата, а пък ако не е доволен, майната му, даже може и скандал да му вдигнем, защото той винаги е виновен, че не си е уредил нещата и никога не е с предимство!"

Но пък това мен ме ядосва и демотивира. Защото моята работа като резултат е пряко свързана с тази на другите около мен. И ако на тях не им пука, аз зациклям - излагам се пред потенциални клиенти и те скоро забравят за нас, въпреки усилията ми. Затова ако ми изпадне по-добро предложение, ще преценя офертата и може би ще напусна. Толкоз! 
А що се отнася до прогнилото корито, предполагам, че няма да потъне, преди поне 80 % от плъховете да се пенсионират....

но понякога и младите не си гледат добре работата. Понякога е въпрос на желание за работа а не на възраст! Случвало ми се е ,възрастни да ми свършат работата ,за която младежите директно са казвали -Не може да стане!

Да бе, права си, но специално тук, във фирмата, в която работя, инерцията гони предимно по-старите. Така са свикнали. Майка ми е на техните години, обаче винаги здраво е работила и отношението към клиентите за нея е от първостепенна важност. От друга страна при нас се намират и младоци, които свикват с течението. Усещат, че тук може да не се работи качествено и просто се занемаряват. Толкова по-зле.

ама това си е въпрос на мениджмънт.
аз също гледам да вървя по линията на най-малкото съпротивление, това си е човешка черта. за тези хора е добре фирмата да има по-малко поръчки, така те ще имат по-малко работа, пък заплатата пак същата.
стимул може да е или повече пари (ама не 50 или 100 лева, а значително повече) за тези, които се справят, или гонене за тези, които не се.
иначе няма какво да се чудиш, че не върви - все едно да се сърдиш, ако компютъра ти дава грешни резултати - причината е в начина, по който си го програмирала. а човек също работи според своя си вътрешна програма, която общо взето е на принципа на тоягата и моркова.

знаеш мнението ми по темата, няма да ти го казвам, но вместо това ще ти разкажа един свеж виц:

Японец и българин споделят мнение за работа и японеца казва:
- В нашата фирма сме двама човека.
Българинът отговаря:
- Ами ние пък сме трима.
Срещат се на вечеря същия ден и японеца си мисли:
- Какво ли работи този третия човек в българската фирма?
Българинът си мисли:
- Бе аз що го излъгах японеца, че сме трима като само в администрацията на първия етаж работят 20 човека...
та така :-)))

ти знаеш, че в нашата фирма си има "паметници" - държат си ги като емблема на фирмата, защото са или бивш шеф, който работи тук от 40 години, вече пенсиониран, ама заема място, или пък някоя секретарка с 30-годишен стаж - нищо не можеща и нищо ново не знаеща, всяваща паника при най-малката задача и нуждаеща се от помощ дори да изпрати поща....Та така!

Нормално е - във всеки учебник по икономика, касаещ човешките ресурси пише, че най-пълноценни са първите две години от започването на нова работа. Не ми се вярваше, но вече се убедих от личен опит.

всичките тези паметници ако ги изчистят ще се получи една доста добра селекция, в която ръководството да инвестира средства, но пък какво разбирам аз... :-)

Дай боже, някой от шефовете ти да е блогър, нещата ще се развият добре и за двама ви.
Поздравленя за това, че гледаш рационално към проблемите, за съжаление, човешкия фактор е най-труден за преборване .
Варианти много, но... не ти ли се променят правомощията, язък ти за усилията.

Шанс за директен разговор с шефа има ли ?
Щото ако няма усещам как до няколко месеца ще си в друга фирма.

Пак един лаф да напиша по повод темата - нов бардак със стари курви не се прави ;-) Извинявай за грубия език в блога ти, но мисля, че разбираш за какво говоря.

тоя лаф е точно на място! А пък те нашите са доста дъртички...

Шефката ми е готин човек, нахъсана е да работи. Сигурно е опитимист по отношение бъдещето на фирмата, макар че от къде й идва оптимизма, не знам! Но и тя е наета за този пост, не е собственик, за да милее като за свое. В даден момент като запотъва кораба и тя ще се махне. А пък не е от хората, които ще тръгне да уволнява наляво и надясно за несправяне със задълженията или намаляване на резултатите. Политиката е такава явно! Кротуват си лелите до пенсия -колкото има, толкова, за тях все добре. Но аз тук няма да изкарам още дълго.

....,затова бих представила своята гледна точка.
Прочетох с интерес всичко тук и ето,какво:
Важна е гледната точка...а не възрастта.Обикновено се приравняват понятията "старост"и "консерватизъм"; "младост" и "прогрес"....Така е общо взето.
Но!Ето ме мен-аз съм една "лелка".По стечение на обстоятелствата текат промени ,съкращения,закриване на структури,,предприятия ,учреждения...и така,цели...19 години!
Ако преди "избухването на демокрацията" съм сменила 2 работни места(и то, коренно различни:в образованието и в сферата на отбраната на страната)...то, след това, а и до сега сменям работни места поне 5-6 пъти,като ВЕЧЕ НЕ СЪМ високо-квалифициран персонал, естествено...не че, не се уча непрекъснато!Постоянно търся да науча нещо ново ,тъй като искам да бъда полезна там ,където работя.Искам да зная и мога поне толкова ,колкото могат и така наречените "стари кадри".Доколко се справям ,това е все пак въпрос и на мотивация.
И какво се получава.Ето, отивам във нова ,ест.частна фирма, някакво ЕООД ,производно на някакъв държавен институт.Собствениците на тази фирма се подвизават в София,тъй като си имат и друг бизнес(както е обичайно в България-разнороден).Управителя на фирмата в нашия град е роднина на шефовете.Има си една "ядка" от роднини и от "професионалистки"(тези,дошли от сателитната държавна фирма).Тази група работи без никакво желание за промяна,защото те са се сраснали с работата си ;те не могат да влязат и да се погледнат с очите на новодошъл,те се движат по една утъпкана пътека,която задоволява техните представи за заплащане на труда.Те са като зомбита,те са като пеперуди без крилца...те са едни роботчета.Нищо не ги интерисува.Когато са на работа ,не мислят....а ,бутат времето....Ден след ден...Има ли значение нещо!?Важното е ,че са на работа и имат пари за хляб...Всеки намек за промяна ужасно разстройва техния канализиран живот!Всяка свежа плът(независимо, дали на 18 или на 48 годишна възраст) посрещат с подозрение и зле скрита вражда...
Когато отидох при тях, ужасно се гордеех ,че ще работя толкова отговорна работа...най-после!(след толкова митарства по разни-разнообразни раб.места).
Ха-ха!След една година усилена борба с "вятърните мелници" ....май си търся друга работа...На стари години...Пак.
Защото там няма въздух.Всяка мисъл за нещо рационално се убива още в зародиш.Плаша ги ,защото ще разклатя корабчето ,на което се крепят."В тия така трудни години".
Години на преход.От пусто в празно.
Къде пък да отида сега аз!?В чужбината?!Дали пък да не отида!?Знам езици-един-два...Какво да ме спре-30 години стаж(без право на пенсиониране-щото .."точкови"някакви системи(!?);или влошено здраве(старост-нерадост,все пак)!?...
Та ,мило момиче, честно казано пия си кафето с колежки на възрастта на моята дъщеря...и не защото аз се стремя към младото мислене...а защото те усещат ,че не съм закостеняла,мухлясала бабичка...Но,седим на кафе , и вече не мислим как да стане по-добре в работата...а кой къде ще бяга да си търси нова...
Ето ,това е.
....................
Ха,как така забравих за собствениците!?
Ами те ,милите, са много заети ...да връзват връзки ;да усвояват европейски фондове;да създават нови центрове ,като нашия ...и да множат своите пари...по по-различен начин,но ...това е съвсем друга тема!

права си - въпрос на вътрешен мироглед е, до настройка. Защо ли все ми се върти в главата, че нещата в цялото ни общество са навързани: морал, ценности, мотивация, стремежи, възпитание на децата, управлението на една фирма, управлението на един град или на цялата държава, корупцията, безхаберието, отчаяните вопли на някаква гражданска позиция и т.н. и т.н.....

ОТЧАЯНИТЕ(вопли).
Мисля вече ,че чувството за вина ,което непрекъснато ни се натрапва ,и то не от кой да е , а от същите тия управляващи (днешни или вчерашни ,все тая)...това чувство трябва да престане да ни измъчва.
Защото явно не това е пътя-гражданско общество.
Хайде да направим разбор на това словосъчетание ,също натрапено ни и ,ест.,превърнало се в скучно,скучно клише.
Що е то "гражданското общество"?!
После ,ако случайно си отговорим на тоя въпрос...тогава ще се запитаме :
А има ли то почва у нас!?(Извинена ли съм ,че и тоя въпрос изцяло е КЛИШЕ?)