Мемоарите на една дипломирана, но безработна психоложка
(десета част)
Нека разкажа и за един неприятен спомен, пак свързан с работа. Ха, то май приятен спомен за работа няма! Виж, това Канари, Сейшели, Кариби-Мариби....ех, друго нещо си е да се пека без горнище (май му викаха топлес – от английски „отгоре без”, демек „горе нема никой”, ха-ха) на яхтата на загорял красавец, а пък негър в бял смокинг да ми носи разхладително коктейлче и да ми духа нежен вятър в косите, покрай ушите.....
Ъъ, както винаги се отнесох в мечти, нали съм романтична и одухотворена мечтателка..!
Надуха ми всички главата да работя – и нашите, и кучката С., и бившето ми гадже - онзи, дето го гоних с колата да го газя...да се сетят читателите кой точно.
Та всички вкупом ми мърмореха, че трябва нещо да започна, за да не съм безполезна, да изкарвам некви пари и все от тоя род. И аз реших да потърся. Отидох на интервю за хостеса (тая дето посреща, настанява клиентите и надзирава сервитьорките, ама носи и тя таблата, де) в един готин ресторант-пицария близо до Руската в София, на възлово място, Ресторантът е скъп, ходят често богаташи, много чужденци и се правели яки бакшиши, чух. Омаях управителката с моята автобиография, нали съм работила в доста заведения, като живях в чужбина. Тя ми каза, че в началото ще работя само в 4-те най-натоварени дни в края на седмицата, за да види как ще се справя, и ще ми дава надница по 35 лв на ден. Пробен срок 1 месец за сега. И аз почнах, щото нямаше как, без пари не може. То не беше много 35 лв, ама с бакшиша се надявах да ги докарам поне до 50-60 на ден. Естествено, на нашите у дома щях да кажа, че докарвам до 30 на ден, за да не вземат да ми искат всичко, щот си ги знам. Ако видят, че имам некой лев, първо баща ми ще спре кранчето и трябва сама да се издържам, а и ще иска я за ток, я за отопление, я сама да сипвам гориво на колата... А пък аз искам да си пазарувам от Витошка: пътъчки, коланчета, чанти, дрешки, това-онова.... Но пък те щяха да се усетят, че явно взимам повече, като се появяват нови дрехи вкъщи. Нищо, аз щях да лъжа, че са евтини – от Кирков пазара например. Абе щях да удурдисам работата, аз ги умея тия неща. То баща ми ако не преметна, кой?...
И така: почвам работа, обаче много тежко, мамка му! Мноо гадно да носиш таблата, да оправяш бакиите на разни тъпи говеда-сервитьорки, да се караш с клиентите, да им търпиш капризите, пък и другите хостеси веднага започнаха да ми въртят номера. Те едни млади 18-20 годишни пачаври, ама работят в ресторанта по-отдавна и затова се смятаха за по-висши от мен. В началото се правех на чалната, не обръщах внимание на разни неприятни за ухото ми реплики, но шило в торба не стои. Аз не позволявам някой да ми тъпче достойнството и да ми прави забележки, а още повече, ако е с 10 години по-малък от мен. Насвих сърмите няколко пъти на една 18-годишна квачка с глупав поглед, ама тя се оказала роднина на шефката. Ето ти проблем. Оная ме привика в стаичката си и ми заяви, че не желае конфликтни хора в екипа си, да съм скриела високомерния поглед за друго място, извън ресторанта и да опитам да се сработя с другите. Малее, щях да пукна от яд, как се сдържах да не я напсувам тая крава, и до сега не знам. Идваше ми да й издера очите. Мърла смотана, тя на мен ще ми прави забележки... Аз психология съм завършила, а тя мухлата, ще ми казва как да се сработвам с некви млади глупачки, разни тъпи бармани и готвачи....Обаче ако не си бях сдържала гнева и я бях отсвирила, щеше да е лошо, щото обещах на гаджето да остана на тая работа и да изкарвам пари, нищо че не е престижна. Исках той да спре да ми натяква, затова стиснах зъби. Представих си какво ще си купя с първата заплата и си наложих да се успокоя. Отговорих на тъпата крава, че ще се постарая.
Отидох да работя и мисля, че добре се справях общо взето. Не мога да си обясня защо не ме одобряваха и приемаха тия мръсни кучки сервитьорките и другите хостеси, мамка им евтина, пък даже насъскваха и другия персонал срещу мен!
Откакто се помня, всички са срещу мен, още от втори клас, когато се скарах с една съученичка и тя настрои всички момичета и момчета срещу ми, щото съм била глезанката на мама и все съм се оплаквала у дома за всичко, та майка ми идваше в училището и дърпаше ушите на момчетата, че ме закачали. Така е и до сега – постоянно всички се обръщат срещу мен. Затова винаги съм била нещастна, отритната и нехаресвана, неудовлетворена, неприета. Това непрестанно отхвърляне е оказало дълбоко психологическо влияние върху мен от детска възраст. Именно затова на всеки дори лек намек за негативно отношение към персоната ми, нехаресване, неприемане, по-остър език, винаги реагирам като торнадо – разрушавам всичко по пътя си. Избухвам, ставам жестока, не мога да контролирам това, което изприказват устата ми. Често ръся цинизми и простотии в пристъп на ярост, налитам на бой. После съжалявам, извинявам се даже понякога, когато се налага, обаче намразвам човека, дръзнал да ме критикува, обвини или да каже нещо, което не ми харесва или ме удря по самочувствието.
В случая трябваше да си премълча, обаче отвътре ми вреше и кипеше. Гледах тия кучки с високомерен и презрителен поглед така, че те се свиваха, не ме поглеждаха даже, а после си шушукаха нещо една на друга. Ебаси, пак нямах късмет да попадна на свестни хора. Започнаха да ми връткат нови номера, нарочваха ме за виновна, дори да не бях, а когато правех и най-малката грешка, тя биваше веднага съобщена и преувеличена пред шефката. С голям зор изкарах тоя един месец, пък и ми тежеше самата работа. Не беше честно да работя само от четвъртък до неделя, когато е най-натоварено, а другите да са на смени и да вземат по-големи надници. Пробен срок, вярно, ама взе да ми писва от тази несправедливост и нямах търпение и аз да мина на смени втория месец, като ме оставят за постоянно. Тогава, мамка им, щях да им разкажа играта на тия кухи мърли. Само малко още трябваше да изтърпя.
Обаче една вечер, докато работех, роднината на шефката, оная малка мръсница, с която се скарах още от началото, нещо ми се издърви, аз й отвърнах, тя още нещо ми каза накриво и от това така се вбесих, че се разкрещях до бара, та чак започнаха да се обръщат от съседните маси клиентите и да ни гледат. Замалко да я хвана за косите, ама един барман застана между нас, дръпна ме настрана и започна да ме успокоява. Каза ми, че шефката била наблизо и ни гледала. Малее, оцапах работата... Трябваше тая мухла да я пречакам след работа и да й оскубя косата, да я надера като котка. Избързах, избухнах и сега се чудех как ще се оправям.
В края на работния ден шефката ме извика, даде ми заплата и ми заяви, че ще ми се обади на другия ден по телефона да ми каже какво е решила за оставането ми на работа. Стана ми кофти, ама какво да се прави...наложи се да изтърпя до другия ден. Тая свиня верно се обади на другия ден, обаче ми каза, че все още се колебае дали да ме назначи за постоянно: добре съм се справяла общо взето със самата работа, обаче съм била доста конфликтна и съм се държала предизвикателно. Решила била да ме остави още 1 пробен месец на същите условия като първия. Ооо, ти ли ма? Не на мен тия, не можеш така да ме прецакваш....(мисля си). Отговорих й с възможно най-сериозен и надут тон, че аз пък не възнамерявам да работя за нея при тези условия, защото първоначалната ни уговорка е била пробния месец да е само един, така че трябваше да я спази. Тя пък ми вика: „Ти, момиче, не ме слушаш май... не ти налагаш условията, а аз..”
Не можа да довърши, каквото беше решила да ми каже, щото й затворих телефона. На мен така никой не може да ми говори, кучка мръсна превзета! Ареее, работи си в тъпия ресторант....
После рев, рев, рев...оревах околията! Като се наревах едно хубаво и майка ми идваше час по час да ме успокоява, се поосвестих и започна да ме гложди една подла мисъл, че всъщност не е трябвало така да реагирам, щото сега вече съм без работа. Май трябваше да се направя на кротка и да приема още 1 пробен месец, да преглътна гордостта си някак и да съм по-търпелива, ама пусто аз съм като буен кон, дето на копита не стъпва... Усетих, че сгафих и за да си излея душата, се обадих на С. – лицемерката, дето ми се правеше на приятелка. Идва тя да ме утешава, разказах й, а тя: ”Не е трябвало да реагираш така прибързано, все пак тя ти е дала още един шанс, въпреки че е можело да те изгони още при първите скандали, дето си заформила.” Абе май беше права, но вече бе късно... пък и аз не съм много от тия, дето си признават, като сгрешат. Не обичам аз да излизам виновна или сгрешила. Естествено, не можех да се обадя пак на шефката на ресторанта да й се извинявам, нямаше начин...
Примирих се, че съм пак без работа. Животът е толкова несправедлив, жесток към най-свестните хора като мен....
Мемоарите на една психоложка - шеста час...
Из Мемоарите на един простолуд: Една иде...
:-))))
22.04.2008 14:29
Ще се справиш, ти си чудесна психоложка, просто нямаш късмет. Ама да ти кажа честно тая С. е била голяма глупачка да ти ходи по гъза толкова години.
23.04.2008 16:36
