Историята на Димитруна ми е разказана от нейната дъщеря Велика, родена през 1952 година. Тази жена пазеше много скъпи спомени от детството си, най-вече от майка си, която я е родила, когато тя самата е била на 42 години .
Последното, изтърсака, появилото се на бял свят дете, без никой да го очаква, е било най-обичано, но за съжаление за кратко. Момичето загубва и двамата си родители в рамките на 1 година, била е на 11. Но най-ярко помни детството си, и то със забележителни подробности – годините, преди да я дадат в приют за сираци, въпреки живите роднини, братя и сестра, които са можели да се грижат за нея, но поради различни причини и обстоятелства не са го направили.
Помни „майка и татко, дядо..”, защото за тези първи 11 години от нейния живот е била най-силно обичана, глезена, обгрижвана. Тя самата е научила за живота на родителите си от своята по-голяма сестра.
Не си записах историята, когато дъщерята ми я разказа, но бях впечатлена и я запомних, поне в общи линии. Не знам доколко фактите са достоверни, но така са ми разказани. Със сигурност и въображението ми е поукрасило случките, но това едва ли е от голямо значение.
Помня лицето и осанката на тази забележителна жена, които видях на стара, пожълтяла снимка, направена няколко години преди Димитруна да роди Велика: стойка на дама от висшето общество; скромни, но добре скроени, светли дрехи; тъмна коса, прибрана на стегнат кок на тила; бяла, гладка кожа като слонова кост – без никакви бръчки; високи скули; фини, добре очертани устни и невероятни светли очи, излъчващи нещо...не зная как да го опиша. Имах усещането, че тази жена е стар дух, видял много. От очите й струеше мъдрост, доброта и достойнство. Изключителна красавица!
Димитруна е родена през 1910 г. в Кавала, днешна Гърция, в семейство на българи. По това време границите на държавите не са били същите като сега. По северния бряг на Егейско море са живеели много български семейства. Бащата на Митра, както той я е наричал, Коста, е бил търговец на платове. Жена му починала при раждането на втората им дъщеря. Първата, по-голямата, била Митра. Живеели в голяма къща от дялан камък в града – къща, която, доколкото разбрах от Велика, още стояла, но в нея сега живеели гърци.
Балканските войни, Междусъюзническата и Първата Световна Война предизвикали масови преселения на Балканите. Българите от Беломорска Тракия бягали от зверствата, на които били подложени от гръцките власти. Коста събрал 2 вързопа багаж и парите, които му останали, взел децата си и се присъединили към всички българи от Кавала, тръгнали на север – към Родопите, към България.
През деня се криели в гората и в пещери, а през нощта бягали. Преследвани от гърците, някои от тези ужасени хора правели неща, които трудно можем да определим днес за нормални. Бебетата били гладни, затова постоянно плачели. Имало хора, които оставяли най-малките по пътя, за да умрат и да не издадат цялата група. Но сигурно така е било по време на война.
Малката дъщеря на Коста също плачела – от глад, от студ, от умора. Носела я Димитруна – едва 7-8 годишна, тя самата все още дете. Често другите от групата се гневяли на този плач и карали Коста да остави бебето. Но той не го направил. Митра затискала малката уста на сестричката си, за да не ги чуят преследващите ги, почти я задушавала...
Не зная как са се добрали до границата с България живи и сравнително здрави, но са успяли да минат от другата страна и да оцелеят.
Коста се установил в Пловдив. След години, може би към 1928-1930 година, той вече бил доста заможен човек, с няколко дюкяна на голяма търговска улица. Натрупал състояние, но продал магазините си и купил малък чифлик в село, сравнително близо до големия град, в северното подножие на Родопите. Занимавал се със земеделие и животновъдство. Бил това, което наричали чорбаджия, макар и не в типичния смисъл. Коста бил образован, с благ характер, готов да помогне, с широка душа. Държал и двете му дъщери да учат. Димитруна завършила девическо училище в Пловдив и скоро, след като се върнала на село, Коста я омъжил за най-богатия, знатен и красив момък в селото и цялата околия.
Звучи като приказка, нали? Но в живота не всичко става като в приказките....
Митра живеела при мъжа си и свекървата, вдовицата на най-големия богаташ в района. От младата, красива невеста не се очаквало да върши тежка домакинска работа – за това имало достатъчно слугини и ратаи. Трябвало винаги да е добре облечена, като за празник – за радост на окото. Тя се занимавала с ръкоделие и стояла винаги затворена в къщата. Никога не излизала без мъжа си извън портата на големия чифлик. А пък той бил с буен нрав и ходел въоръжен с коня си на обиколка из нивите си, ходел така и в града. В началото всичко вървяло добре, но скоро се появила първата пукнатина в красивия образ на семейната им идилия: Митра не забременявала. Минала година, тя все още нямала дете. Свекървата започнала да я нарича „яловица” и „суха утроба”, което страшно тормозело младата, образована и фина жена. По това време било немислимо да се допусне, че проблемът идва от мъжа. Всички обвинявали съпругата, сякаш извършва предателство към съпруга си, като не може да го дари с дете.
Положението вкъщи станало нетърпимо. Двете жени се разминавали из стаите и двора като врагове, снахата мълчала, а свекървата гълчала – такива били времената, порядките не позволявали да противоречиш на по-възрастните...
Но явно съдбата готвела още изненади за Митра....
В селото имало турска махала. Няколко млади турци успели да зърнат красивата невеста, скрита зад високите зидове и полузапердените прозорци на голямата къща. И един от тях, най-дръзкия и самонадеян, я пожелал. Поискал да я открадне и уговорил приятелите си да скроят план, за да я отвлекат. Често обикаляли квартала и най-вече около чорбаджийския дом. Един старец ги видял и разбрал какво кроят. Отишъл сутринта да предупреди вдовицата и сина й. Но свекървата казала, че младите тръгнали съвсем скоро с конската кола за града. Предположила, че не били стигнали далече. Старецът се затичал към къщи, яхнал коня си и запрепускал по пътя. Стигнал пътуващите и набързо разказал, че ги очаква засада от младите турци, за да откраднат невестата. Тъкмо им говорел и бандата изскочила от гората. Старецът качил на коня си Димитруна и избягали. Младият й съпруг обаче останал да се бие с няколко човека. Убил ги в схватката, но и него ранили тежко. Успял да отвърже коня, качил се на гърба му и животното, което добре познавало пътя към къщи, го занесло пред портите, целия в кръв. Излезнали съседите, вкарали го в чорбаджийския дом, но до вечерта той починал.
Настанали черни дни за Димитруна. От една страна не можела да прежали загубата на мъжа, когото обикнала и който бил нейната опора, нейния закрилник. Да си вдовица в онези времена не било лесно. От друга страна свекърва й започнала да я тормози с още по-голяма омраза – не само заради липсата на наследник, а и защото обвинявала снаха си за смъртта на любимия си син.... Още не бил минал траура, Митра напуснала чорбаджийската къща и се върнала при баща си.
Дълго време скърбяла за мъжа си. Но с времето решила, че трябва да е полезна, да прави нещо и да продължи живота си. Затова станала учителка в местното училище.
След 1-2 години се запознала с млад мъж, дошъл от Пловдив, който също започнал работа като учител в селото. Той дълго я ухажвал, дори се срещнал с Коста, за да я иска за жена. Бащата се съгласил, защото не искал да гледа мъката на голямата си дъщеря. Искал тя отново да е щастлива.
И Митра се омъжила за втори път. Останали в дома на Коста. Тъстът дал доста голяма сума на зет си, за да започне търговия с платове в Пловдив. Скоро Димитруна забременяла. Отдъхнала си, явно можела да има деца. На бял свят се появило първото й бебе, момиченце. Кръстили го Мария. Работата на мъжа й вървяла, детето растяло. Освен това добре се разбирала с брата на мъжа си - Александър, който я обожавал и винаги я навестявал, носел подаръци и лакомства на малката, уважавал Коста и бил на разположение, ако имали нужда от помощ.
Веднъж съпругът на Димитруна заминал за 2-3 дни в града по работа. Александър също бил там и една вечер случайно видял брат си да излиза от кабаре с друга жена. Причерняло му пред очите, приближил се и се нахвърлил с юмруци върху неверния си брат. Бил отвратен от поведението му. Възможно е да е бил и тайно влюбен в снаха си, която за него била на пиедестал. Пребитият лежал в болница още няколко дни, преди да се прибере на село при, целия посинен. Александър не посмял да каже защо е бил брат си. Битият също не казал нищо. Но светът е малък, скоро истината излязла наяве и цялото село научило за изневярата на мъжа на Димитруна и за това как го е подредил собствения му брат, като го е видял да се влачи с леки жени. Но това не било достатъчно, ами се оказало, че парите, дадени от Коста, били пропиляни – изпити, изядени, подарени на любовниците.... Съпругът се върнал обратно в града и повече не се върнал при семейството си.
Нещата тръгнали на зле, Митра се затворила в себе си, никъде не излизала, с никой не искала да се среща. Единствено една стара съседка я навестявала и й била като майка. Тя я посъветвала да се отърве от този мъж, докато не е станало твърде късно – доста радикална мярка за онова време. Той очевидно нямало да се промени: бил повърхностен, достатъчно глупав, за да пропилее всичко и да унижи жена си, а и „от учител не ставало търговец”. Колкото и да било мъчно и трудно за младата жена, тя решила да се разведе. Въпреки неприятностите и мнението по онова време за разведените жени, Митра се решила на тази стъпка, подкрепена и от Коста. По-добре сега, когато детето е малко и не разбира какво се случва...
Димитруна не случила на мъж. Съдбата отново й поднесла тежък удар. Младата жена решила, че ще отгледа дъщеря си сама, само с помощта на семейството си, но повече няма да се омъжва и да помисля за мъж. Пак започнала да работи в училището. Така изминали още няколко години.
Една вечер Коста довел у дома гост – негов стар познайник от времето, когато бягали от Кавала. Мъжът се казвал Благой и бил около 10 години по-възрастен от Митра. Заприказвали се двамата мъже. Гостът още помнел малкото слабичко момиченце, което носело бебе на ръце и бягало с баща си към България. Тогава бил младеж. Разказал накратко историята си: оженил се, родили му се 4 сина, но жена му починала преди половин година и сега нямало кой да се грижи за децата и за него. Те били в едно село, южно от Неврокоп (днес Гоце Делчев). За тях поне за сега се грижила стара жена, съседка. На Митра й дожаляло. Тя, също като баща си, имала голямо сърце.
Скоро Благо започнал все по-често да гостува у тях.
Един ден Коста я извикал да си поговорят. Започнал от далече: доста време била сама, детето растяло, имало нужда от баща, а той вече остарявал, нямало да е вечен... Кой ще се грижи за трите жени един ден (Митра, Мария и сестрата на Митра), когато Коста си отиде от тоя свят?....
Ето такива въпроси задавал той на дъщеря си и я уговарял, че отново трябва да се омъжи. Благой я искал, пък и имал нужда от майка за синовете си. Където 1 дете, там и 5! Все щяло да се намери начин да ги изхранят и отгледат, стига младите да са заедно и да си помагат. Димитруна дълго отхвърляла молбата на баща си, защото имала неприятни спомени и от двата си брака.
Но Коста упорствал и накрая дъщеря му нямала избор – трябвало да приеме волята на баща си.
И така...последвала скромна церемония само с подпис в кметството. Нямало венчавка. Това все пак била трета сватба за нея и втора за него.
......
16.04.2008 14:09
