Димитруна оставила детето си у дома и с новия си съпруг заминала за селото, където той оставил своите синове. Пристигнали в малка къща на края на селото, приличаща на обор. Личало, че Благой нямал възможности и децата били гледани много бедно, в мизерия. Най-голямото момче, Александър, било на 16 години, Борис бил на 12, Димитър - на 10, а най-малкия - Тодор, бил на възрастта на нейната дъщеря – на 5 или 6 години.
Спяли на чували, пълни със слама, хвърлени върху мръсния пръстен под. Нямало нищо друго освен няколко черги, стомни и паници. Децата били мръсни, с рани по главите си от въшки, гладни. Митра била предупредена от мъжа си, че ще трябват нови дрехи за момчетата, затова тя вече носела дрехи и храна. Наклали огън на двора – изкъпали децата, нахранили ги, изгорили всичко старо, изчистили къщата. Оставили ги там за още няколко дни, Благой трябвало да замине за Пловдив, а Митра се върнала у дома да подготви всичко за „новите обитатели”. В уречения ден тя сама отишла до Неврокоп да посрещне децата на мъжа си. Големият син водел по-малките.
Той бързо се привързал към новата си „майка”. До края на живота си говорел за нея с най-голямо уважение и любов.
Качили се на конската кола, която ги чакала на гарата, за да стигнат до селото и потеглили. Александър след години разказвал на Велика за тази случка, запечатила се в съзнанието му: „Сложихме децата отзад, а ние седнахме отпред да караме каручката. Тя беше облечена с копринена блуза и с костюм, като за празник. Беше видимо доволна и се усмихваше. Не знаех как да започна разговор, пък и ме беше срам, не я познавах, бях я виждал само веднъж. Седях до нея и мълчах, но по едно време се престраших и казах: „Мамо, дай аз да карам колата, да си починат ръцете ти”. Тя ме погледна, подаде ми юздите с думите: „Ето, сине, покарай пък ти..” и ме прегърна. Аз сложих глава на крехкото й рамо и заплаках, а тя ме галеше по главата за успокоение.”
Така започнал да се обръща към нея – с „майко”, въпреки че била само около десетина години по-възрастна от него.
Семейството се събрало и заживяло заедно. Димитруна се грижила за синовете на мъжа си като за свои деца. Всичките я обичали и уважавали, слушали всяка нейна дума, а тя говорела винаги тихо, с такт, успокояващо. Благой бил строг, дори избухлив човек, но на нея никога не повишил тон. Това Мария разказвала на Велика, а и самата Велика помни, че родителите й винаги се разбирали, дори без думи. За да изучат децата, Митра, Благой и Коста трябвало да положат доста усилия, тъй като след колективизацията през 1947 година останали без земи, без добитък, спестяванията им бързо се стопявали, макар че работели упорито. Децата растели, най-големия, Александър заминал да учи в Димитровград и скоро се оженил там.
След няколко години, се появило на бял свят и последното – общото дете на Митра и Благой – Велика. Всички глезели малката. Най-често я оставяли да я гледа Коста, докато родителите й били на работа.
Велика ми разказваше, че си спомня как майка й продала на една туркиня огромните си зокуми, които гледала от години и украсявали и без друго пълния с цветя двор, а с парите плащала квартирата и разходите на единия от братята, за да учи в съседен град. Друг път, когато пак потрябвали пари, а нямало от къде да вземе, Димитруна отрязала гъстата си, дълга коса и я продала в Пловдив. Върнала се с къса коса под забрадката. Велика я видяла и дълго плакала за косата на хубавата си майка. Жената правела всякакви жертви, за да се изхрани семейството, да отгледат, изучат и задомят децата...И те се задомили. Александър и Борис в Димитровград, Димитър в Пловдив, Тодор останал в селото, оженил се за местно момиче, а Мария се омъжила в Брацигово. У дома останала само малката Велика. Митра след работа шиела рокли на съседките, за да печели допълнително.
След време починал Коста. Детето трудно преживяло тази загуба, защото било много привързано към дядо си.
Скоро се случило ново нещастие: Благой имал „неблагоразумието” да се опълчи на местния партиен секретар и да защити селяните от ТКЗС-то, като държал при разпределението на житото, картофите и другите храни, които се произвеждали за нуждите на селото (отделно от тези за държавни нужди) да се дават равни части на всички, а не по-голямата част да отива в кмета и местните партийни ръководители, а остатъка да се разпределя между всички останали работници в стопанството. За тази своя дързост една вечер бил привикан и в мазето на кметството бил пребит жестоко. Въпреки, че Благо бил много здрав и силен физически мъж, явно побоят е бил зверски, защото той получил много сериозни увреждания. Върнали го вкъщи в безсъзнание. Димитруна извикала лекар, но въпреки усилията и грижите положението било безнадеждно. След няколко дни Благой починал. Митра загубила и третия си съпруг. За съвсем кратко време побеляла напълно. Напрежението й се отразило пагубно, защото само след 3-4 месеца видимо отслабнала. Децата й я завели на лекар в Пловдив, където й поставили диагноза „левкемия”.
Димитруна починала 6 месеца след съпруга си.
Велика няма ясни спомени от дните, когато е загубила за кратко и двамата си родителите. Сигурно за детското й съзнание е било невъзможно да осъзнае и приеме случващото се.
Но тя помни други неща, които са били и остават най-ценни за нея. Тя ми разказваше: „Помня уханието на варящо се сладко, което се носеше лятото из целия двор. Помня гласа на мама, която ми разказваше приказки, за да заспя. Помня как ни караше с кака да търкаме дървения под на всички стаи, а аз се чудех как да се отърва от досадното задължение. Мама никога не ми се караше, а с блага дума ме укротяваше и аз правех всичко, което тя поискаше от мен. Така правеха всички – бяха като тесто в ръцете й. Обожавах я. Всички я обожаваха и в края на седмицата братята ми и сестра ми със зета и снахите се изсипваха у дома. Тогава мама и татко бяха най-щастливи, лицата им грееха, беше шумно, пееха се песни, имаше много смях, хубаво беше тогава...”
Това е историята на малката бежанка от Кавала. Някой ще каже: „Какво толкова...история като история, живот като на много други хора по онова време”. И сигурно ще е прав. Но за децата, които Димитруна е отгледала, а може би и за техните деца, тази история не е обикновена. Те пазят скъпи спомени за нейната човечност и благост.
И затова тези спомени стигнаха до мен, а чрез мен – и до други хора.
16.04.2008 17:25
благодаря за споделеното :)
18.04.2008 16:24
