Мемоарите на една дипломирана, но безработна психоложка
(единадесета част)
Спомням си отново и отново за една от последните ми любовни истории. То това беше канска борба. Вярвам, че един ден този мъж ще осъзнае колко много е изгубил, като е предпочел оная дърта чанта, жена му, пред красива и обаятелна млада дама, каквато съм аз. Ако още не се е досетил читателя на моите мемоари, става въпрос за бившия ми шеф – същия, който пред цял офис призна, че е влюбен в мен като ученик, а после ме изкара луда, откачена, за психиатрията, щото това съм си го била въобразила, халюцинирала, не било възможно, пък после ме изгони от работа. Аз по-добре от всеки друг виждам реалността такава, каквато е – нещо повече, усещам я с всичките си сетива. Обаче беше много долно от негова страна така да ме изпързаля, след като бяхме интимни една прекрасна вечер, която по принцип трябваше да промени целия ми бъдещ живот из основи, като го направи бляскав, изпълнен с лукс, приключения и невероятни емоции. В бонус – яка кариера като на оная, Мадлен Алгафари.
Ама така е, като ми открадна късмета онова първично зло – мръсното влечуго С. Още не мога да се примиря, защото толкова неща направих, за да съм щастлива, но все не се получаваше. Дори правих неща, с които не се гордея особено. Е, не че нещо кой знае какво лошо съм правила де...То хората убиват, крадат, а пък аз не съм толкова черна. Ми от отчаяние понякога ми идват едни идеи, дето само аз мога да си ги реализирам. Ето пример.
И така.....
Докато работех в готината фирма и бях омаяла шефа, успях да се докопам до телефонния номер на жена му. Не ви трябва да знаете как, щото аз си имам своите начини. За тия работи много ме бива, гениална съм. Когато съм казала, че ще открия някой, намирам и съответния начин да се сдобия с необходимата информация, нямам равна.
Така намерих първата бивша жена на мутрата, в която бях влюбена, когато работех като сервитьорка в една известна сладкарница. Той реши да не послуша съдбата и да ме изостави (съдбата ни беше да сме свързани в този живот, защото установих, че и в предишни животи ние сме били свързани, та това е кармично.) Отидох при тая жена, представих й се за приятелка на момиче, което е бременно от бившия й мъж, обаче той я изоставил, сменил си телефонния номер и не иска да е с нея, та аз се опитвах да помогна на приятелката си, като го открия и като събера информация за него. Жената ме покани на кафе и ми каза „да предам на приятелката (тук не знам защо се подсмихваше иронично), че тоя мъж не може току-така да се върже с разни номера, пък е и пройдоха, няма да е щастлива „приятелката ми” с него”. Аз тогава се нацупих, стана ми кофти и си тръгнах. Голяма тъпанарка излезна тая, какво искаше да ми каже?! Демек, да не се занимавам с него, така ли? Обаче аз не слушам тоя и оня, ами намерих и къде живее майка му, звънях на вратата, звънях, но никой не отвори. Затова написах на едно листче с молив за уста телефонния си номер с гореща любовна молба към сина й, към моя любим по това време: „Скъпи, моля те, умолявам те да ми се обадиш, знаеш ми номера, но за всеки случай го пиша. Не мога да живея без теб. Вечно твоя....” Пуснах бележката в пощенската кутия на майка му, но и до днес не се е обадил. Мисля си: или се е изгубила тая бележка, или майка му е темерут и не му я е предала. Не може да е друга причината. Аз мноо ги усещам тия неща.
Ох, аз пак се отплеснах. Та на въпроса с жената на бившия ми шеф-любовник.
В случая видях там в кабинета му едни документи, разровичках ги, после му набарах случайно мобилката, та попрерових и нея и намерих номера на тая крава, жена му.
Вече бях убедена, че шефа е влюбен в мен до уши, защото ми се усмихваше отвреме навреме, след оная паметна нощ. И една вечер набрах номера на дъртата кучка, казах й, че е по-добре да го остави, да спре да пречи на нашето щастие, на бъдещия ни живот и да се разкара, защото аз ще съм бъдещата госпожа С.....ва! Тая сигурно онемя от другия край. Помълча малко и затвори. А пък на мен не ми стига просто да затвори. Исках да се изпари. Пък и бях настроена за битка, а не така да ми се измъква като връв из дупе. Ядосах се и пак набирам. Звънях, звънях, след 10 ли бяха, 15 ли позвънявания тая пак вдига. Е, поне беше изнервена. И ми вика със сопнат тон: „Слушайте, госпожице, престанете да ми звъните. Не ме интересуват вашите простотии”. Оооо, ти на мен ли ще ми говориш така ма, овца тъпа?!? Понечих да отговоря подобаващо на надутия й тон, обаче тя затвори. Това допълнително ме разяри и като я почнах с смс-и....наричах я всякаква – и нея, и децата им, дето са доста големи вече. Заявих й, че ако не се разкара от живота ни и ако не остави моя любим на мира, ще й се стъжни живота. (Тя може и да беше богата, обаче аз имах вече връзка с оная врачка, дето много познаваше и дето ми беше казала, че проблема в моя живот се нарича С. – лицемерната ми приятелка. Та тая врачка ми каза, че при нужда може да ми помогне да разкарам някого с нетрадиционни начини. Имало такива и били много сполучливи.) Кравата си изключи телефона, обаче на другия ден моя любим ме привика и ми нареди с леден глас да подпиша една вече попълнена от мое име молба за напускане.
..Шок, ужас, непоносима болка, излъгани мечти, разбито младо и невинно сърце, пропуснати безброй шансове за красив живот.....
После гняв, презрение, омраза, яд, бяс, истерия.....
Всичко това ме завладя и излизаше от мен на едни огромни талази като да бях океан от болка и гняв. Идваше ми да го удуша, да го убия.
И закрещях: как си позволяваше той да се държи с мен по този недостоен начин?!? Мошеник, изверг, нищожество! А вече бившия ми любовник само почервеня, потъмня, една жила на врата му взе да тупти, очите му хвърляха искри. Малеей, щеше май да ме убие, ако не бяха хората в съседните стаи...Обаче аз като подивея, хич не се плаша. Хвърлям се в бой, без изобщо да се замислям какво ще се случи. Борец съм, няма спор. И продължих да бълвам разни ругатни на особено приповдигнат тон. Всички наоколо се оглеждат, явно се чудят какво става. Влиза и другия шеф – същия, дето ме назначи за секретарка във фирмата. Заповядва ми да млъкна, за да не се излагам повече и да подпиша молбата без истерии.
Охоо, ти ли ме наричаш истеричка, бе пън прост, смотан? Разкрещях се и на него, той понечи да ме извлече от стаята, обаче аз се дръпнах силно настрани и изсъсках да не ме докосва. Заобиждах ги, че са мошеници, простаци и че са се отнесли с мен отвратително – като с най-долна и евтина к...ва! А оня, моя, ми вика, че всъщност аз точно така съм се държала и заради наглостта ми да звъня и притеснявам жена му, повече няма да стъпя в тая фирма. Пикала съм ти на глупавата фирма. Нито ти, нито фирмата ме заслужавате. Осъзнах, че няма нужда толкова ниско да падам до тяхното ниво, затова вдигнах високо глава, както винаги, подписах молбата, напсувах ги като пръв хамалин, взех си чантичката и сред шепотите на останалите колеги, си тръгнах с възможно най-елегантната си и горда походка на млада кобилка! Фък-оф на всички тук!
Прибрах се и още по пътя, в колата се спуках от рев – ама рев ви казвам, рев, рев...виех като вълчица, ревах с глас като магарица. Мамицата й мръсна на тая кучка жена му, мамка й и на оная долна гад С., дето ми провали живота!!!! Докато стигнах до нас, се чувствах съсипана и като пребито псе – цялата подута, в сополи и сълзи, които размазвах по лицето си досущ като децата. Бях нещастна и с мен цялата вселена беше нещастна. Трябваше траур да обявят заради моето пълно и всеобхватно нещастие. Обаче слънцето си светеше, птичките си пееха, на никой не му дремеше, че аз страдам. Разбирате ли? Страдах АЗ, АЗ, АААААЗЗЗЗЗЗ!!!! Егото ми беше наранено, душата ми беше прекършена. Изобщо вие, уважаеми читатели на моите безценни мемоари, можете ли да си представите в каква невъобразима мъка бях потопена, каква болка изпитвах? Край с хубавия живот, който можеше да живея, край!!
Като ме видя майка ми, пощуря. Защо си идвам толкова рано и защо ревяща? Успях само да изкрещя да ме остави на мира, затворих се в стаята си и пак рев, рев, рев....взе чак лошо да ми става от реване. Главата ми щеше да се пръсне. По едно време идва майка ми да ме успокоява, ама аз истерясах тотално от нейното успокояване и крещях, виех, чупех, хвърлях....С две думи лекувах наранената си душа.
След няколко часа минах само на хлипане със сухи очи, вперени в тавана. Истерията ми поотмина и разказах на майка ми за разбитите ми мечти. Тя ме упрекна, че се хващам пак с човек, който не е за мен. Тя пък какво знае, много е умна, няма що!
Минаха няколко седмици, обаче аз не можех да се примиря и успокоя. По цели нощи плачех, бях толкова влюбена, колкото ме беше яд и че пак се разминах с луксозните си мечти. Ебаси живота, ебаси съдбата! Ама какво се чудех, то си беше ясно кой ми беше скроил този кофти номер – оная мърла, вещицата С. Нали тя все бъркаше там разните си дяволски отвари, за да ми вреди от разстояние....Оххх, какво зло същество! Започнах, разбира се, да звъня на телефона на екс-любовника си и на неговата мила благоверна съпруга по минимум 150-200 пъти дневно (без разбира се да говоря с тях, а ей така, за да ги дразня – звъня, затварям и веднага пак набирам). През тези няколко седмици аз периодично пращах залпове от по 20-30 смс-а на него и на нея - гневни, пълни с презрение и ненавист, щото мразех целия свят и бях онеправдана.
Явно господина беше решил, че съм прекалила с цинизмите, защото един ден ми се обади (а на мен сърцето ми трепна от радост и любов) и ми заяви, че ако не престана с телефонния терор, място нямало да си намеря, защото не съм го била познавала що за чишит бил. Е, аз не се плаша от такива заплахи, а се опитах да го омая отново и да го накарам да се видим, да поговорим, да станем отново близки. Той обаче ми отговори, че изобщо не искал да има нищо общо с луда като мен. Луда?? Аз??? А когато ме водеше по хотелските стаи не бях луда, а? Ах, мамка ти мръсна!!! Той ми затвори, а аз пощръклях от болка, от яд, щях да се пръсна.
До вечерта бях пак в такава истерия, в такава любовна агония, че наистина щях да полудея. Виех, крещях името му, изпотроших на майка ми сервиза, дето го беше наредила в секцията в хола. Стана мазало! Баща ми се развика, стана и излезна. Нямаше такава голяма мъка като моята. Страдах, страдах. Накрая за малко да припадна, пяна ми изби на устата, та майка ми се реши на отчаяна стъпка: взе телефона ми, видя номера на любимия ми, набра номера от своя телефон, той вдигна и тя с разплакан глас го помоли да дойде при мен, вкъщи, за да ме види, защото аз наистина щях да умра тази вечер. Майка ми му крещеше в телефона: „Тя умира, умира детето ми за теб, разбираш ли? Ела, моля ти се.” Не знам защо, вероятно заради жена си, която е била наблизо, обаче го чух как каза на майка ми, че в това семейство всички сме откачени, за лудницата и затвори.
И като завих отново като вълчица....... Ей, добре че хората са измислили лексотана, иначе още да вия и да си скубя косите. С борба майка ми ме накара да глътна 2 таблетки и след малко се пренесох в селенията на Морфей.
И добре, че стана така, иначе сега нямаше да четете мемоари, защото щях да съм умряла, преди да ги напиша.
Мемоарите на една психоложка - шеста час...
Из Мемоарите на един простолуд: Една иде...
Усмихнати поздрави.
Чакам продължението!
Твоя верна фенка! Една нежна змия!
Страшно гот пишеш. Кефиш ме!
Радвам се, че се забавляваш!
Приятен ти ден :))
Ама че гадове, тцъ, тцъ...
Поздрав и усмивки! :)))
Поздрави и на теб! :)
